BrightPurple.net

Когато на човек му докривее понякога помага да поговори с някого и да види нещата от друг ъгъл. А понякога не.

Колегата Тишо ме облъчваше онлайн по късна доба с идеите си за положителното мислене. Идеите, прегърнати и пропагандирани от нацията на McDonalds и диетичната кола, Мадлен Алгафари, Джон Кехоу, Свами Шивананда и пр. И не знам как се получи, но на края на разговора се почувствах по-скоро натоварена и изнервена, отколкото облекчена и обнадеждена, че сега като си повтарям мантрите на успеха и ще ми светне в тунела.

Тезата, че всички мои провали, включително емоционалните, са следствие от това, че аз ги извиквам с негативното си мислене ми стоварва един много особен тип вина. Затова, че явно аз съм един толкова дълбоко песимистичен персонаж, че несъзнателно съм излъчвала лоши мисли и съм се прецаквала сама през цялото време, даже когато съм си мислела, че се боря с всички сили за каузите си.

Разбира се, човек не бива да отрича факта, че взаимодейства с околната среда и другите хора. Но не с мислите си той променя светът около себе си, а с действията си. Да приемеш, че понякога има неща извън твоята власт е по-мъдро, отколкото да бърбориш за агрегатни състояния на енергията и силата на самовнушението. И в хода на моя безрадостен, черноглед живот точно тази осъзната истина е била моята голяма утеха - Има неща, които не зависят от мен. Следователно ако аз съм направила, каквото съм могла в определената ситуация, оттам нататък всичко опира до приемане на развоя на нещата и на последствията без излишни отклонения в метафизичното.

И второ, целия концепт за положителното мислене ми се вижда като едно зомбиране на масите. Да се насилваш да припърхваш от изкуствен ентусиазъм и да си повтаряш “Ча-ка-ка-ка, всичко е наред, ча-ка-ка животът е хубав, ча-ка-ка ще ми се случват само хубави неща”. Ами не е така. Доста шитни се случват. И когато си просто нормален човек и ти е зле, няма нужда да се чувстваш допълнително виновен за това, че не си хармоничен и шибано положителен.

Разбира се, този пост не е защита на вечните мрънкачи. Поне аз не се възприемам като един от тях. Неприятните случки са просто храна за черния ми хумор, а чувството ми за самоирония е това, което ме превежда през трудните ситуации. Както този януари, когато паднах по едни стълби и се пребих на леда, а личният ми лекар ме съветваше да налагам натъртеното с лед.

Всеки има право да се отдава на негативните си емоции отвреме-навреме или като истински ценител да се наслади на момент дълбоко, тръпчиво, изтънчено черногледство. Стига с тези американски простотии!

Коментари (5)