BrightPurple.net

Може би трябва да започна разказа с това, че обожавам работата си. В нея влагам творчество и мисъл, ставам когато си искам, работя по колкото си искам, гледам си живота и не случайно бате Чефо казва, че аз съм открила комунизма.

Обаче да работиш за себе си има и недостатъци. Първо, не научавам много нови неща, понеже си подбирам по-лесни и бързи проекти - от три малки проекта за по три дни можеш да изкараш точно толкова пари, колкото от един голям, който ще се точи месец и половина. И второ, след месеци работа сама, без колеги, се чувствам подивяла като Маугли от джунглата.

Та реших да видя как стоят нещата на работния пазар и дали някоя международна фирма няма да поиска да купи душата ми. Пуснах снощи едно CV, а днес сутринта ми се обадиха да заповядам на интервю. Заповядах аз …

Вратата на указаното място ми отвори притеснителен младеж на видима възраст -10 год. от моята. Усетих, че няма рутина в препитване на потенциални кадри и ми стана леко забавно. Той ме отведе до общо помещение, посочи ми стол и сам кацна на далечния край на една голяма маса, на която стояха още двама като него. Те затвориха лаптопите, вторачиха се в мен и аз се почувствах като на другарски съд.

- Ами … ние всъщност търсим човек с Java. - отрони Младеж-1.

На мен започна да ми просветва, че съм се разходила напразно. След секунда тишина той направи констатация с въпросителен тон:

- Във вашето CV не пише за Java?

Кратко обясних, че няма как да пише, тъй като не владея този език, с надеждата да подразбере недоизказаното - че всичко в документите ми е на база моя опит и знания, няма свободни съчинения, каквото си пише - това е и че е трябвало да гледа по-добре преди да тръгне да ми се обажда.

Младеж-1 дръпна едно кратко представяне на фирмата, обясни ми, че PHP ставал “за скриптове”, но на тях им трябвал човек със “сериозен” език като Java или ASP.

- Имате ли въпроси?

Ако не ми беше смешно, сигурно щях да съм ядосана. Ъгълчето на устата ми трепна издайнически, но все пак учтиво му обясних, че аз очевидно не съм човекът, когото търсят, че не съм не виждам за какво имаме да говорим и ги посъветвах да си коригират обявата, преди и друг да се е объркал.

Хванах си чантичката и с облекчение изприпках навън. Поне засега, всякакво желание за връзване с full-time job беше потушено. Налягам си парцалите, гледам си проектите, да живее свободата!!!

Коментари (0)

Моят блог не е твърде популярен. На мен донякъде ми е по-комфортно така обаче си е вид традиция всеки блогър да пусне поне веднъж пост-откровение с какви необичайни ключови думи е намиран и аз се чувствам длъжна да се отчета, защото направо се изумявам какви търсения са довеждали хората при мен.

Отделно, когато за цял ден си на една маслина и голямо мартини, дар словото някак ти идва отвътре.

лицемерието днес - Първата ми асоциация беше списание - “Жената днес”. Един вид, моят блог е намерен като институция и глас на виртуалното лицемерие. Па знам ли, както беше казал един писател, ние сме това, на което се правим, затова да внимаваме на какво се правим. Или нещо такова … Маслината е виновна.

нещо, с което се ловят пеперуди - Мрежичка, пич. Не ти трябва Google, за да се сетиш.

кой използва парфюм Issey Miyake - Много конкретен въпрос, обаче не съм аз. Към марката обаче имам само хубави чувства, изобщо парфюмерията от японски дизайнери е интересна. Ей-сега ако някой ми подари Amour на Kenzo, няма да му кажа “не”.

нещо за полудяване - Огледай се и търси офлайн! В България има достатъчно неща за полудяване.

нетърпими роднини на -Аз съм нетърпима роднина на всичките ми роднини

жена с нож в гърба - Не мога да кажа, че не се е случвало, но едва ли точно аз ти трябвам.

кога изтича срока на годност на жената - Умът не ми го побира кой ще търси с такава ключова фраза. Така като гледам, моят срок на годност е малко по-дълъг от този на млечен продукт. Вкисвам се за около месец.

ниски и дебели жени, kosmati jeni, истеричната жена - Все аз! Виновна!

несъзнателно мислене - И такова ли имало? Всъщност защо ли питам, целия ми настоящ постинг е на автопилот.

Продължавайте да търсите и да ме намирате, скъпи приятели! Мед ми капе на сърцето, когато ми напомняте да пиша редовно!

Искрено Ваша, Мартини с маслинка

Коментари (0)

Когато на човек му докривее понякога помага да поговори с някого и да види нещата от друг ъгъл. А понякога не.

Колегата Тишо ме облъчваше онлайн по късна доба с идеите си за положителното мислене. Идеите, прегърнати и пропагандирани от нацията на McDonalds и диетичната кола, Мадлен Алгафари, Джон Кехоу, Свами Шивананда и пр. И не знам как се получи, но на края на разговора се почувствах по-скоро натоварена и изнервена, отколкото облекчена и обнадеждена, че сега като си повтарям мантрите на успеха и ще ми светне в тунела.

Тезата, че всички мои провали, включително емоционалните, са следствие от това, че аз ги извиквам с негативното си мислене ми стоварва един много особен тип вина. Затова, че явно аз съм един толкова дълбоко песимистичен персонаж, че несъзнателно съм излъчвала лоши мисли и съм се прецаквала сама през цялото време, даже когато съм си мислела, че се боря с всички сили за каузите си.

Разбира се, човек не бива да отрича факта, че взаимодейства с околната среда и другите хора. Но не с мислите си той променя светът около себе си, а с действията си. Да приемеш, че понякога има неща извън твоята власт е по-мъдро, отколкото да бърбориш за агрегатни състояния на енергията и силата на самовнушението. И в хода на моя безрадостен, черноглед живот точно тази осъзната истина е била моята голяма утеха - Има неща, които не зависят от мен. Следователно ако аз съм направила, каквото съм могла в определената ситуация, оттам нататък всичко опира до приемане на развоя на нещата и на последствията без излишни отклонения в метафизичното.

И второ, целия концепт за положителното мислене ми се вижда като едно зомбиране на масите. Да се насилваш да припърхваш от изкуствен ентусиазъм и да си повтаряш “Ча-ка-ка-ка, всичко е наред, ча-ка-ка животът е хубав, ча-ка-ка ще ми се случват само хубави неща”. Ами не е така. Доста шитни се случват. И когато си просто нормален човек и ти е зле, няма нужда да се чувстваш допълнително виновен за това, че не си хармоничен и шибано положителен.

Разбира се, този пост не е защита на вечните мрънкачи. Поне аз не се възприемам като един от тях. Неприятните случки са просто храна за черния ми хумор, а чувството ми за самоирония е това, което ме превежда през трудните ситуации. Както този януари, когато паднах по едни стълби и се пребих на леда, а личният ми лекар ме съветваше да налагам натъртеното с лед.

Всеки има право да се отдава на негативните си емоции отвреме-навреме или като истински ценител да се наслади на момент дълбоко, тръпчиво, изтънчено черногледство. Стига с тези американски простотии!

Коментари (5)